От салфетка в ресторант до най-големия екран в света: историята на IMAX и инженерните тайни зад технологията

Има кино салони, в които просто гледаш филм, а има и зали, в които филмът те поглъща изцяло, докато седалката, звукът и екранът около теб изчезват от съзнанието ти, оставяйки само историята. Това е IMAX – марка, родена от четирима амбициозни канадци, която днес е синоним на най-мащабното кинематографично изживяване на планетата. Историята ѝ минава през едно световно изложение в Монреал, през десетилетия документални филми за музеи и планетариуми и през режисьори като Кристофър Нолан, които превръщат огромния формат в художествен инструмент. По пътя технологията се сдобива с гигантски камери, уникална прожекционна система и звук, който буквално те обгръща. Нека проследим как обикновена идея за „максимален образ“ се превръща в глобален феномен.

От Експо '67 до първата постоянна зала

Всичко започва в края на 60-те години на миналия, когато група канадски филмови ентусиасти, сред тях Греъм Фъргюсън, Роман Кройтор, Робърт Кер и инженерът Уилям Шоу, искат да създадат нещо, което дотогава не е съществувало: екран без граници, пред който зрителят престава да бъде наблюдател и се превръща в участник.

Тласъкът идва от Експо '67 в Монреал, където и Фъргюсън и Кройтор представят самостоятелно мащабни мултиекранни прожекции – впечатляващи, но тромави и трудни за поддържане технически. Именно тогава четиримата основават компанията Multiscreen Corporation, чието име скоро е заменено с „IMAX“ – съкращение от „image maximum“. Адвокатът им ги предупреждава, че име като „Multiscreen“ никога не би могло да бъде патентовано или регистрирано като търговска марка, защото е твърде общо за разлика от измислени думи като Kleenex, Xerox или Coca-Cola. Подтикнати от тази правна пречка, около година след основаването на компанията, четиримата се озовават на обяд в унгарски ресторант в Монреал. Там, докато обмислят решение на проблема, започват да записват на салфетка (по-точно подложка за хранене) всички възможни имена, които им хрумват, докато накрая се спират на идеята за „максимален образ“. Оттам идва и IMAX.

Инженерният пробив идва от Шоу, който адаптира австралийски патент за така наречената система с „търкалящ се контур“ на филмовата лента – решение, позволяващо прожектиране на 70-милиметров филм, движещ се хоризонтално през апарата, вместо вертикално както при обичайното кино. Първият филм, заснет с новия 15/70 формат, е късометражният документален филм „Tiger Child“ на Роман Брайтин, показан на Експо '70 в Осака, Япония, а само година по-късно, през 1971 г., отваря врати първата постоянна IMAX зала – Синесферата в Онтарио Плейс, Торонто, която работи и до днес.

Защо екранът е толкова голям и защо изображението е толкова детайлно?

Тайната на IMAX не е просто в размера на екрана, а във физическото устройство на филмовата лента. Докато обикновеният филм използва 35-милиметрова лента с пет перфорации, лентата за IMAX е 70-милиметрова с петнайсет перфорации отгоре и отдолу, познатa като „15/70“. Полезната площ на всеки кадър е около десет пъти по-голяма от стандартния 35-милиметров кадър, което означава многократно повече заснета визуална информация. Оттам идва изключителната острота и детайлност на образа.

Поради технически ограничения на камерите, които са тежки и шумни, класическите IMAX кадри рядко надхвърлят минута-две наведнъж, затова режисьорите обикновено съчетават IMAX сцени с материал, заснет на стандартен формат. Самите зали също са проектирани съобразно тази специфика, с амфитеатрално разположени седалки, насочени директно към екрана независимо от мястото на зрителя, и с говорители, монтирани зад самия екран, за да може звукът да идва сякаш от вътрешността на картината.

Как работи 3D измерението?

IMAX 3D добавя допълнителен пласт към имерсивността, като проектира две отделни изображения, едно за лявото и едно за дясното око, които се наслагват на екрана. Специалните IMAX 3D очила обединяват тези два образа в едно цялостно триизмерно усещане за дълбочина, което кара зрителя да чувства, че буквално се намира вътре в сцената, а не я наблюдава отстрани. Камерите, използвани за подобни продукции, заснемат едновременно левия и десния кадър, а последващата прожекция изисква прецизно съгласуван проекторен комплекс, за да не се загуби синхронът между двата образа. Съчетано с по-високата резолюция на изображението и мащабния екран, това създава усещане за дълбочина и обем, каквото стандартните 3D прожекции трудно постигат.

Не всички обаче остават впечатлени. По-високата цена на билетите, тежестта на очилата при продължителна употреба и случайни оплаквания от лек световъртеж напомнят, че технологията, колкото и да е внушителна, си остава въпрос на личен вкус.

Куполите и другите форми на IMAX

Освен класическите правоъгълни зали, IMAX разработва и куполна версия на своята технология, позната като IMAX Dome (или Omnimax) – сферични екрани, обгръщащи зрителя от всички страни, предпочитани от планетариуми, научни центрове и музеи. Именно в подобна среда IMAX прекарва по-голямата част от първите си десетилетия, показвайки почти изцяло документални и образователни филми за космоса, дълбокото море или изкачването на връх Еверест.

Форматът се използва и извън традиционното кино за концертни филми, изложбени инсталации и дори записи от космоса, направени лично от астронавти на борда на совалки и Международната космическа станция.

Пробивът в Холивуд

Дълго време IMAX се смята за тясно специализиран формат, неподходящ за игрално кино. Повратната точка идва с релийза на анимационния филм на Дисни „Fantasia 2000“, показан ексклузивно в IMAX зали в началото на 2000 г. – първият пълнометражен игрален филм, показан изцяло във формата.

Скоро след това компанията представя технологията Digital Media Remastering (DMR), която позволява конвертирането на вече заснети филми в IMAX формат без нужда от преснимане. Първият филм, преминал през тази обработка, е „Аполо 13“, последван от поредица блокбъстъри като частите на „Матрицата“, „Спайдър мен“ и няколко филма за Хари Потър. Истинският пробив обаче идва с „Батман: Началото“ и особено с „Тъмният рицар“ на Кристофър Нолан от 2008 г. – първият масов игрален филм, частично заснет с истински IMAX камери, което поставя началото на дългогодишното партньорство между режисьора и технологията.

Операторите зад камерата и битката в монтажната зала

Да снимаш с истинска IMAX камера не е задача за всеки оператор – тежкото, шумно и механично сложно оборудване изисква изключителна прецизност, а работещите екземпляри в света днес вероятно не надхвърлят десетина на брой. Именно затова само шепа кинооператори по света имат реален опит с формата, а компанията често участва активно в подбора на обективи и в тестовите снимки още преди същинското заснемане да започне. Шумът от механизма прави диалогови сцени почти невъзможни за запис на живо, затова операторите традиционно редуват IMAX кадри с материал, заснет на по-конвенционален формат, практика, която едва напоследък започва да се променя благодарение на по-тихи камерни системи, разработени специално за нуждите на режисьори като Кристофър Нолан.

Постпродукцията на подобен филм е също толкова специфична. Тъй като лентата не съдържа отпечатан звук, аудиото се синхронизира и възпроизвежда дигитално едва по време на прожекцията, а монтажистите и колористите работят в тясно сътрудничество с екипа на IMAX, за да калибрират цвят, разкадровка и озвучаване специално за огромния вертикален екран.

Композицията също изисква различно мислене, операторите съзнателно центрират основното действие в кадъра, защото по-високият IMAX образ впоследствие бива изрязан отгоре и отдолу за стандартните широкоекранни версии, а и защото публиката в залата трудно следи движение, случващо се близо до самите ръбове на толкова мащабен екран. Не е учудващо, че финалното филмово копие може да стане буквално гигантско, както се случва с „Опенхаймер“, чиято IMAX лента е дълга около 18 km и тежи близо 270 kg.

„Заснет за IMAX“ срещу „Заснет с IMAX камери“

С разрастването на дигиталните IMAX зали в мултиплексите по света компанията въвежда две отделни обозначения, които публиката често бърка. „Заснет с IMAX камери“ означава, че филмът действително е минал през тежките, шумни, но легендарни 15/70-милиметрови камери на компанията, практика, която Кристофър Нолан следва последователно във филми като „Dunkirk“, „Interstellar“ и „Oppenheimer“.

„Заснет за IMAX“ от своя страна е програма за дигитални продукции, при която одобрени камери на марки като ARRI, RED или Sony се използват съгласно строги технически изисквания на компанията, за да се постигне характерното високо и широко IMAX съотношение на кадъра. И в двата случая крайната цел е една и съща, образът да изпълва целия огромен екран, а не само централната му част, каквато е практиката при стандартните широкоекранни формати.

Конкуренцията и мястото на IMAX днес

С популярността на IMAX по света се появяват и редица конкурентни формати: Dolby Cinema с по-остър образ и удобни разгъващи се седалки; Cinemark XD с по-либерален подбор на съдържание; RPX с акцент върху ширината вместо височината на екрана; дори D-BOX, при който самите седалки се движат в такт с действието на екрана. Нито един от тях обаче не успява напълно да пресъздаде комбинацията от гигантски вертикален екран, специфично разположени зад платното високоговорители и прецизно калибриран звук, характерна за истинска IMAX зала.

Днес компанията оперира с над 1800 екрана по света, а нарастващото търсене от страна на публиката, поддържа постоянен списък с чакащи за изграждане нови кина.

Наследство, изградено върху смелостта да мислиш „в по-голям формат“

От скромната идея на четирима канадски визионери да създадат медия, способна да заличи границата между зрител и екран, до съвременните дигитални лазерни прожекции в мултиплексите по целия свят, IMAX изминава дълъг път, но основният му принцип остава непроменен. Технологията никога не е била просто въпрос на размер, тя е инженерно решение на един много по-фундаментален въпрос, а именно как да накараш публиката да усети мащаба на нещо, което иначе би останало абстрактно на малкия екран.

И докато технологията продължава да се развива, а новите поколения камери стават все по-тихи и достъпни, философията зад IMAX остава същата, каквато е била на една подложка за хранене през 1967 г.: образът трябва да бъде максимален, а преживяването, неповторимо.

По текста работи: Марта Воева

За да подготвим материала, използвахме информация от: lumenaandforge.com, ebsco.com, studiobinder.com, buildcanada.com, filmatlas.com, britannica.com, theasc.com

Източник на снимковия материал: umenaandforge.com, ebsco.com, studiobinder.com, buildcanada.com, filmatlas.com, ©Engineer BG via Canva.com