„Паметта на филма“, или как изкуството на Тарковски, Бергман и Кубрик може да е завинаги живо в ДНК

08.04.2025 г.6 мин.

Инженерни истории

В дигиталната ера, където облачните технологии и сървърите изглеждаха като върховната форма на архивиране, учените поглеждат към изненадващо място в търсене на устойчиво и дългосрочно съхранение на информация – живота сам по себе си. Представете си, че филмите на Тарковски, Бергман или Кубрик могат да бъдат записани не върху диск, а в самата ДНК на жив организъм. Време е киното да премине в нова ера – ерата на биокиното.

Архивиране през киното

Историята на киното винаги е вървяла ръка за ръка с историята на носителите. От целулоидните ленти, през магнитните касети, до Blu-ray дисковете и цифровите платформи – всяка технологична революция носи своите ползи, но и рискове за бъдещето на културното наследство. Всички те са податливи на повреда, остаряване, несъвместимост и забрава.

Днес, когато се произвеждат повече данни за година, отколкото за всички десетилетия преди нея, се поражда въпросът: къде и как да запазим онова, което културата създава? Как да се съхрани киното – това колективно огледало на човешките емоции, истини и илюзии – така че да достигне до поколенията след нас?

Кадри, запечатани в живот

Някои учени вярват, че отговорът се крие в най-устойчивата и компактна форма за съхранение, която човечеството познава – ДНК. Именно тя, като природен носител на информация, предлага капацитет и дълголетие, които надвишават многократно всички дигитални формати, създадени досега.

През последните години учени успяха да кодират и възпроизведат кратки филмови кадри в ДНК на бактерии. Това постижение, на пръв поглед с научнофантастичен заряд, доказва, че биологичните структури могат да съхраняват цифрова информация, включително визуални данни, и да я предават през поколения. Една жива клетка може да бъде своеобразна библиотека, която пази не просто гени, а културна памет.

Тази технология променя самата концепция за архивиране. Данните, записани в ДНК, не се нуждаят от електричество, не зависят от конкретна операционна система и могат да оцелеят хиляди години при подходящи условия.

Киноархивът на бъдещето

Пример за напредъка в тази област е интересът на НАСА към съхранение на информация чрез ДНК. Причината е очевидна – в космоса условията са сурови, но ДНК е изключително устойчива. Когато мислим за изпращане на знания отвъд Земята, включително образи, филми и културно наследство, ДНК се явява най-надеждният „носител“.

Това има пряко значение за света на киното. Архивистите на бъдещето може би няма да разлистват каталози и да реставрират повредени ленти, а ще отглеждат бактерии, в които е вградено цялото визуално богатство на човешката история. Представете си библиотека, в която няма книги, няма сървъри, няма твърди дискове – а един-единствен епрувет с ДНК, съдържаща всичко от „Гражданинът Кейн“ до „Паразит“.

Писането на памет в тъканта на живота

Вплитането на филмовото изкуство в биологията е среща между емоционалното и молекулярното. Ако приемем, че киното е форма на колективна памет, то пренасянето му в живи организми отваря врати към изцяло ново разбиране за културата като жива, растяща и адаптивна система. Това не е просто начин да „архивираме“ – това е начин да вплетем естетиката в самия живот, в неговата структура, в неговата същност. От гледна точка на бъдещите историци на изкуството, би могло да се окаже, че най-устойчивият носител на една културна епоха не е паметник или музей, а клетка, съхранила паметта на човешкото въображение.

Киното като биологична памет

Технологията на съхранение в ДНК, освен научна революция, носи и философски подтекст. Ако киното е форма на памет, на разказ, на сънуване със споделена реалност, то кодирането му в живи системи превръща тази памет в безсмъртна. Вместо културната история да бъде архивирана в устройства с ограничен живот, тя може да бъде вплетена в самия живот.

Възможно е именно бактериите да станат пазители на нашите мечти, страхове, истории и въображения. Архивът ще бъде жив.

И когато някой в бъдещето се запита какво е било киното на 20-и и 21-ви век, отговорът може да бъде извлечен не от касета или облак, а от една клетка, която помни.

Подготвихме този материал за вас с помощта на информация от:

https://www.fanaticalfuturist.com/2018/05/scientists-stored-a-movie-inside-a-living-bacteria-then-replayed-it/
https://www.nih.gov/news-events/news-releases/scientists-replay-movie-encoded-dna
https://www.sci.news/genetics/dna-movie-05038.html
https://www.livescience.com/59791-dna-movie.html