Когато машините още не съществуваха, кой движеше света под земята? Историята на миньорските понита

Съвременният човек е свикнал да натиска копчета. Автоматизация, изкуствен интелект, роботи, които копаят, сортират, местят тонове материал с абсолютна прецизност. Днес в много от големите мини по света – от Канада до Австралия – работниците под земята са намалили в пъти, а животни няма. Но ако се върнем само 100 – 150 години назад, ще видим една напълно различна картина. Миньорските тунели тогава не са били изпълнени със светлини, сензори и камери, а с тежък въздух, прах, тишина… и едно тихо, вярно пони до човека.

Историята на миньорските коне не е невиждано чудо, но си заслужава да бъде разказвана отново и отново. Не само заради романтиката, а защото е свидетелство за времената, в които трудът не беше цифров, а свързан с природата.

В ерата преди автоматизацията и роботите, понитата са били двигателят на подземната икономика. Само във Великобритания през 1913 г. под земята работят над 70 000 миньорски понита – повечето от тях шелтландски или уелски. Малки, но мощни. Ниският им ръст – между 90 и 120 cm – ги прави идеални за тесните минни тунели. Изключително силни за размерите си, те спокойно могат да теглят товари до 2 – 3 пъти собственото си тегло. И го правят. Всеки ден.

Ето защо в мините за тях се полагали сериозни грижи – те имали имена, специални почивки, за тях дори се грижели специални гледачи. Хранели ги редовно, почиствали ги, а понякога дори им пеели. Сериозно. Миньорите разчитали изключително много на своите другари. И не, не само на силата на понитата, но и на инстинктите им – ако едно пони отказва да продължи в тунел, това може да означава, че усеща предстоящо срутване. И често се оказва право. В много случаи инатът на пони е спасявал животи.

За съжаление обаче, понитата не излизали често от мините. Много от тях прекарвали по 10 – 15 години под земята, без да излизат. Причините били икономически – било трудно, рисковано и скъпо да ги качват горе, дори за кратко. Единствената светлина в живота им била от слабите лампи на каските и проблясъците от газовите фенери.

Някои мини обаче подхождали по-хуманно. Във ферми и мини в Шотландия и Уелс през 1930-те години били въведени графици, при които конете имали „почивен ден“ на повърхността поне веднъж месечно. Един доклад от мина в Гламорган, Уелс, сочи, че конете получавали дневен хранителен дажбеник, съдържащ овес, сено и захарна тръстика, а всеки имал и лично одеяло, защото температурите в мините падали до 6 °C.

Най-дълго работилото миньорско пони, за което има запис, е Джим – 28 години служба под земята в мина в Северна Англия. А последният миньорски кон във Великобритания – Тони – излиза на повърхността за последно през 1999 г. от мина в Еллингтън, Нортъмбърланд. Събитието се предава по телевизията, има репортажи и публикации.

В САЩ подобни животни се използват активно в Пенсилвания и Кентъки чак до 1971 г., а в Източна Европа – на места и до края на 80-те години на миналия век. Те не са просто работници, а живи символи на една епоха, в която човекът разчита не на екрани, а на отношения. На доверие. На взаимност. В мината няма място за „началник и подчинен“ – там са само онези, които вършат работата без излишни приказки.

Днес, разбира се, картината е различна. Мините по света са автоматизирани, дигитализирани, осветени и картографирани до последната пукнатина. Дронове влизат в галерии, сканират стените в 3D, следят за газови концентрации и предават всичко в реално време към оператор на повърхността. Специални роботи с гъсенични вериги измерват влажност, стабилност и движение в скалните маси. GPS? Без проблем. Сензори? Всякакви. Всичко е „умно“. Камерите са с нощно виждане, а някои машини се движат напълно автономно.

Технологиите днес са гениални – няма спор. Те спасяват животи, пестят време и ресурси, отварят нови хоризонти. Но понякога трябва да си спомним, че преди микрочиповете и хъбовете, преди кабелите и дисплеите, имаше копита, уши, очи... и сърце. Тогава миньорът е разчитал на пони – с име, с характер, с инат и усещане за опасност. Днес разчита на дрон – с батерия, процесор и алгоритъм. И макар технологията да побеждава по скорост, точност и обхват, тя не те поглежда, не мърда уши, не спира, когато нещо е нередно – понякога просто спира да работи.

Та, ако някой ден се озовете дълбоко под земята и трябва да избирате – на кого бихте се доверили повече в тъмното: на пони или на модерен дрон?

За да подготвим този материал, използвахме информация от slava.bg, parallel.eu, horsejurnals.com.

Източник на снимковия материал: ©Engineer.BG via Canva.com