Битката при Адрианопол: история за триумф, в който 6 MJ кинетична мощ на рицарите се пречупва в българската военна стратегия

В дългата ни история има много дати на слава, но една от тях блести с особена сила, защото оказва влияние не само върху България, но и върху цяла Европа. И тази дата е 14 април 1205 г., когато армията на цар Калоян, съвместно с лека куманска конница, побеждава рицарите на латинския император Балдуин I Фландърски. Тази победа преначертава историята на цяла Югоизточна Европа, спира завинаги настъплението на латинците, възкресява Византия, утвърждава България като една от най-големите европейски сили в началото на тринадесети век и най-важното – за първи път считаната за непобедима рицарска конница е тотално разгромена. Свидетелство за нейната важност е изучаването ѝ в Гърция и Турция в наши дни, както и в програмите по история на западните университети като важна част от историята на Четвъртия кръстоносен поход, превръщайки се в основната причина за неговия крах. За да разберем по-добре времето и начина, по който българската армия побеждава латинците, ще Ви разкажем част от инженерните тайни, довели до нашия триумф.

Защо се стига до битката при Адрианопол?

Една година по-рано, през 1204 г., рицарите от Четвъртия кръстоносен поход вместо Йерусалим превзели най-големия християнски град на своето време - Константинопол, подлагайки го на сеч, огън и разграбване, като изблъскали византинците към Мала Азия. Укрепвайки се в града, латинците започнали настъпление към Тракия. Именно затова сцена на мащабната битка се оказали земите североизточно от Адрианопол (б.ред. за нас Одрин), който със своето стратегическо местоположение се явява „врата“ между Константинопол, Търново и тракийските градове.

Латинската армия, обсадила Адрианопол, била укрепена покрай стените на града. Според историческите сведения тя наброявала около 15 000 човека, сред които няколкостотин тежковъоръжени рицари. Придвижвайки се към града – вероятно по поречието на р. Тунджа, Калоян водел приблизително 30 000 армия и 14 000 лека куманска конница. На около 20 – 25 километра от града българската армия направила стан, прикривайки основните си сили в гористата местност североизточно от града.

Сутринта на 13-ти април куманите изминали разстоянието до латинския лагер, обстреляли латинците с дъжд от стрели и започнали да ги обиждат. Граф Луи дьо Блоа, първи братовчед на  френския крал Филип II Август, не издържал на провокацията и с неговия отряд се впуснал в преследването им, но куманите отстъпили. От днешна, инженерна гледна точка, бихме казали, че това била фазата на калибриране – българските военни стратези проверили колко бързо установяват боен ред латинците, колко са дисциплинирани и как се придвижват през терена.

Хидротехническият възел между поречията на Марица, Тунджа и Арда

Следващият ден започнал по същия начин. Куманите отново изминали разстоянието до Адрианопол, отново обсипали латинците със стрели, отново започнали да ги обиждат...И отново граф дьо Блоа се впуснал в преследването им, въпреки изричната заповед на Балдуин никой да не напуска лагера. Този път обаче той бил решен да настигне куманите. Веднага след него – без никаква предварителна подготовка –  след куманите се впуснал и самият император – Балдуин I Фландърски, с основните сили на латинците.

За разлика от генералната репетиция предишния ден, на 14 април обаче 30 000 българска армия очаквала латинците на около 2 левги (10 километра) в пълен боен ред.

Мястото не било избрано случайно. През ранната пролет, естественият хидротехнически възел, образуван от поречията на реките Марица, Тунджа и Арда, се характеризира с големи заблатени участъци от почва с много ниска товароносимост. Българската армия била разгърната в сух район около голям терен с площ около 15 – 20 km² с висока влажност.

Куманите в ролята на модерна за времето си навигационна система

Ролята на леката куманска конница не се състояла единствено в това да провокира рицарите. Те изпълнили задачата да навигират прецизно латинската армия по стабилен терен, обграден от хълмисти участъци, който им попречил да видят отдалече очакващата ги армия. Отстъпвайки към мястото на битката куманите забавяли, ако рицарите се отдалечавали, и съответно ускорявали, ако латинците започнели да ги настигат. Теренът бил предварително проучен и избран така, че точно преди мястото на битката латинците били насочени към стеснен участък с много стабилна почва, изходът от който ги извел точно пред заблатения участък.

След около час галоп рицарите вероятно са навлезли в подготвения терен с не повече от 10 – 15 километра в час. Дългата езда под априлското слънце в пълно бойно снаряжение била довела до прегряването им. Освен умората и прегряването, те навлезли в разширения участък хаотично, а не в боен ред, озовавайки се срещу отпочиналата и напълно готова за сблъсъка българска армия.

Преди да проследим следващите часове на битката, нека разгледаме защо рицарите като кинетична система за директно поразяване са били считани за непобедими.

Рицарската армия – линеен масив с огромна мощ и сила

Рицарската конница в началото на XIII век с основание е приемана като най-съвършената военно-инженерна система на своето време. Всяка бойна единица, съставена от мъж, доспехи, бойно снаряжение и боен кон, формира масивно тяло с общо тегло от порядъка на 650 – 800 kg. Ако разгледаме това тяло като кинетичен снаряд, то в момента на максимално ускорение – атакуващият галоп – то ще развие скорост от около 40 – 45 km/h. При средно общо тегло на бойната единица от 750 kg, кинетичната енергия възлиза на приблизително 50 000 – 58 000 J. Това е енергията, с която съвременен малък автомобил с тегло от 800 kg се блъска със скорост от 45 km/h в бетонна стена.

Рицарските атаки в началото на тринадесети век обаче не са единични. Те се създават от рицари, подредени в редица, които формират стена – буквално кон до кон, коляно до коляно. Една рицарска линия от 100 метра е образувана от около 70 рицари. Нека приемем, че общото тегло на 1 бойна единица е 800 kg, а фронтът е образуван от 100 рицари. Тогава враговете на рицарите са се изправяли срещу жива стена от 80 000 kg, движеща се със скорост от 40 km/h в момента на атаката. Общата кинетична енергия на тази жива стена е била от порядъка на 6 милиона джаула (6 MJ). Това означава, че разрушителната сила на рицарската линия е сравнима с тази на един съвременен TIR, движещ се с 90 km/h.

Затова рицарската армия се е приемала като абсолютно непобедима.

Следобедните часове на 14-и април: Големият финал

И така, изморени и прегряти, в хаотичен безпорядък, рицарите на Балдуин I Фландърски се оказали пред мочурливия терен, виждайки в далечината пред себе си основната част от българската конница. Теренът пред тях изглеждал безопасен, врагът – малоброен, и те се разгърнали в права бойна линия, подготвяйки се за атака. През това време обаче двата фланга на българската армия, скрити от топографските специфики на района, започнали да ги обграждат. Куманите се намирали между двете армии, пречейки на латинците да видят реалната численост на българската армия.

Най-голямата опасност за латинците обаче се криела в терена пред тях. В преходната зона от твърд терен до мочурище, той бил осеян с четири или пет реда шахматно разположени вълчи ями – конусовидни отвори с диаметър 30-40 sm и дълбочина 60 – 90 sm. Съдейки от историческите сведения за епохата може да се предполага, че в дъното на вълчите ями били забити термично обработени дървени колове, а самите те били прикрити с клонки и трева.

Както пише Жофроа дьо Вилардуен, един от организаторите на Четвъртия кръстоносен поход и основен организатор на остъплението на латинците към Константинопол след битката, виждайки българите в далечината, рицарите се разгърнали в линейни формации.

Разрушителната за латинците кинематична мощ на единицата рицар и кон

Латинската армия се организирала в три линейни бойни линии – авангард, воден от граф Луи дьо Блоа, първа бойна линия, командвана от Стефан дьо Перш, и основно ядро, начело на което стоял самият император Балдуин I Фландърски. Четвъртата линия – ариегардът, останал под стените на Адрианопол.

След сигнала за атака, авангардът тръгнал напред, опитвайки се да достигне скоростта на атака от 40 – 45 km/h. Предвид топографията на района обаче, вероятно тази рицарска линия достигнала до вълчите ями в момента, в който конете се движели с 20 – 25 km/h. Общото тегло от 800 kg на системата рицар + кон било разпределено върху четири малки точки – копитата на коня, и в момента, в който единият му крак попаднел във вълчата яма, цялата кинетична енергия се концентрирала в тази точка. Центърът на тежестта на такава системата се намира високо над земята, поради което в момента на заклещването се генерира огъващ момент с рамо от дъното на ямата до гърдите на коня. Той води до мигновено счупване на бедрената кост на коня, който спира, но рицарят и задната част на животното продължават да се движат напред със скорост от 20 – 25 km/h. Възникналата инерционна сила изхвърля рицаря напред по параболична траектория, често заедно със седлото.

Втората линия в латинската армия, според установените през епохата бойни практики, се е движила принципно на около 200 метра след първата. Дори и да допуснем, че в битката при Адрианопол втората рицарска линия се е движила на 100% според правилата, тя не е имала време да реагира достатъчно по-рано, за да предотврати сблъсъка със затъналата в мочурищата първа линия. Въпреки, че опирайки се на съвременните знания по статика, динамика и съпротивление на материалите, спирачният път на системата рицар + кон се изчислява на под 40 m при скорост от 20 – 25 km/h, то следва да се има предвид, че видимостта зад първата линия била силно компрометирана и реално рицарите от втората са видели случващото се едва на 30 – 40 m от нея. При пресмятането следва да се отчете и времето за реакция на човека, както и това на коня, плюс хлъзгането на копитата му върху мокрия терен. Затова, втората линия е имала достатъчна остатъчна инерция, когато се ударила верижно в първата.

Хидравличната преса при пленяването на Балдуин I Фладърски

В третата рицарска линия яздел самият латински император – 33-годишният Балдуин I Фландърски. Когато тя достигнала до първите две, се озовала в истинска хидравлична преса, а именно непробиваема стена от стомана, паднали тела, коне и кал. За разлика от първите две линии, рицарите от третата не могли да направят нищо друго, освен да останат затънали до кръста в гъстата кал.

Останалата част от историята е известна. Българската конница и пехота буквално извлекли рицарите с въжени примки и дълги пръти с куки (канджи). Императорът бил пленен и отведен във Велико Търново. Българските загуби били изключително асиметрични спрямо латинските. След битката при Адрианопол балканският маршрут останал завинаги затворен за последващите кръстоносни походи.

Обобщено можем да кажем, че битката на цар Калоян срещу император Балдуин, състояла се на Велики четвъртък, остава в историята на България и на военното дело като една от най-блестящите победи, не само и не толкова заради разгрома на латинските рицари, а защото е пример за това как с много мисъл, добро планиране, блестяща стратегия и отлична тактика можеш да победиш считан за непобедим противник, при това с минимални загуби.

По текста работи: инж. Амелия Димитрова

Подготвихме материала с помощта на информация от: Акад. Иван Дуйчев, проф. Васил Гюзелев, проф. Йордан Андреев, Национален военноисторически музей, Съпротивление на материалите, Теория на машините и механизмите и др.

Източник на снимковия материал: картина „Цар Калоян" на Мирослав Йотов,  картина „Зимата на 1205 година. Калояновата конница“ на Васил Горанов, Регионален исторически музей - Велико Търново